♥ Трети дълг (Из Аскетика“) Разумът се нагажда. Иска

...
  ♥ Трети дълг (Из Аскетика“) Разумът се нагажда. Иска
Коментари Харесай

Разумът се нагажда. Сърцето не се нагажда ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС

 

♥ Трети дълг
(Из „ Аскетика “)

Разумът се нагажда. Иска да изпълни с велики творения своя затвор - черепа. Да надраска по стените героични афоризми, да нарисува върху оковите си криле на свободата.

Сърцето не се нагажда. Ръце удрят извън по стените на пандиза му, любовни гласове довява вятъра; а сърцето, цялостно с вяра, дава отговор, разтърсвайки вериги; и за момент му се коства, че веригите са се трансформирали в криле.

Но доста скоро сърцето пада отново окървавено, още веднъж губи вяра и го обзема Великият Страх.

Сега е моментът - остави зад себе си разсъдъка и сърцето, продължи напред, направи третата крачка.

Спаси се от обикновеното улеснение на разсъдъка, който поставя ред и се надява да подчини явленията. Спаси се от страха на сърцето, което търси и се надява да откри същността.

Победи и последното, най-голямото прелъщение - надеждата. Това е третият дълг.

Борим се, тъй като по този начин ни се желае, пеем, и дано няма ухо да ни чуе. Работим, и дано няма стопанин да ни заплати надницата на свечеряване. Не работим на чуждо; ние сме господарите; това лозе - Земята - е наше, наша плът и кръв.

Копаем го, подрязваме го, обираме го, мачкаме гроздето му, пием виното, пеем и плачем, видения и хрумвания се катерят в главата ни.

По кое време на годината ти се падна да работиш на лозето? По време на копанта? По време на беритбата? По време на празниците? Всичко е едно.

Копая и се веселя на целия цикъл на гроздето, пея - жаден и изтощен, заслепен от бъдещото вино.

Държа препълнената чаша и още веднъж претърпявам умората на моя дядо и прародител. И потта от работата се стича като река по високото пияно чело.

Торба съм, цялостна с месо и кости, с кръв, пот и сълзи, с стремежи и видения.

За момент се завъртам във въздуха, вдишвам, сърцето ми бие, мозъкът ми сияе, земята внезапно се разтваря и аз пропадам.

В ефимерния ми гръбнак два безконечни потока слизат и се изкачват. В недрата ми един мъж и една жена се прегръщат. Обичат се и се мразят; борят се.

Мъжът, неудовлетворен, вика: „... аз съм масурът, желая да разкъсам платното и да изскоча от стана на потребността.

Да отхвърля законите, да смажа телата, да победя гибелта. Аз съм Семето! "

А другият, бездънен и омайващ глас - женският - спокоен и сигурен дава отговор: „ Седя върху пръстта, кръстосала крайници, пущам корените си надълбоко в гробовете, неподвижна поемам семето и го храня. Цяла съм мляко и потребност.

И жадувам да се върна обратно, да сляза в животното, да сляза още по-надолу - в дървото, в корените и пръстта, да не отмествам.

Държа крепко духа, подтискам го, не го оставям да лети; ненавиждам пламъка, който се надига. Аз съм Утробата. “

Вслушвам се в техните гласове; и двата са мои; веселя им се, не се отхвърлям нито от единия, нито от другия. Танц на моите сетива е сърцето ми. Антитанц, танц, отричащ моите пет сетива е сърцето ми.

Безброй сили, забележими и невидими, ликуват и ме следват, до момента в който настойчиво ходя против всесилното течение.

Безброй сили, забележими и невидими, отдъхват и се успокояват, до момента в който, слизайки, се връщам обратно, към пръстта.

Тече моето сърце. Не диря началото и края на света. Следвам страшния му пулс и ходя.

Сбогувай се с всичко всеки момент. Полека, апатично обръщай взор към всяко нещо и казвай: „ Никога към този момент! “

Огледай се в близост: Всички тези тела, които виждаш, ще се разложат. Спасение няма.

Погледни: Живеят, работят, обичат, надяват се. Погледни отново: Нищо не съществува!

От пръстта се издигат поколенията на индивидите и отново в пръстта падат.

Натрупва се, множи се, издига се до небето добродетелта и стремежът на индивида.

Къде отиваме? Не питай! Качвай се, слизай. Няма начало, няма край. Има единствено този настоящ момент, цялостен с мъка, цялостен със наслада, и аз му се веселя подобен какъвто е.

Хубаво нещо е животът, хубаво нещо е и гибелта, Земята е кръгла и твърда като женска гръд в опитните ми длани.

Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: Nikos Kazantzakis in Zurich, 15.01.1918. - archaeology.wiki

Източник: webstage.net

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР